Светът на сенките

След последните ми мисли върху тъмнината, някак си нямаше как да не стигна и до сенките. Винаги ми е било интересно как сянката притежава някаква индивидуалност, нещо като отражение на нашата същност. Тук също неизбежно стигам до Урсула ЛеГуин, и първата и история от цикъла "Землемория", където главният герой поражда безименен ужас, тъмна сянка, която в крайна сметка се оказва част от него самия. В този конкретен случай нямах предвид моите страхове, или някаква тъмна, несподелена част, а по-скоро следите, които винаги оставяме, в света, който ни заобикаля. Точно тези мисли породиха у мен, след като си спомних за следното хайку:

Зимна вечер -
пиша за себе си,
пише и моята сянка.

Сейсенсуй



Всъщност намирам нещо особено романтично в сенките, хвърляни от свещи. Може би защото в съвременния свят сме заобиколени непрекъснато от изкуствена светлина, но пламъкът от догарящия фитил създава някаква особена топлота, която трудно може да се сравни с нещо друго. Възможно е това да е някакъв дълбоко зарит спомен от времената, когато нашите предци са стояли в пещерите около общия огън, и сенките са образували всякакви причудливи форми. Аз лично възприемам огъня като нещо почти живо, с един вид свой ками, който ни кара да оставяме по частица от себе си в нашите сенки.